Постинг
03.12.2010 16:13 -
Пътуване до Анаранд'арис - Част 1
Автор: belleal
Категория: Изкуство
Прочетен: 494 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 12.12.2010 12:35
Прочетен: 494 Коментари: 0 Гласове:
1
Последна промяна: 12.12.2010 12:35
Нека за миг си представим, че сме заспали и сънуваме един от онези особено ярки и реалистични сънища, които ни спохождат рядко, но ние винаги сме готови да ги посрещнем с отворени, жадни съзнания. В сън като този нашето ежедневие, независимо дали сиво или динамично, се превръща в неясен спомен и ние се впускаме стремглаво в нещо ново и непознато. Пред нас се разкрива изключително богатата палитра на вселената, която кой знае защо винаги ни убягва в будно състояние. Сънят се превръща в нашия единствен свят и ни предлага цял калейдоскоп от възможности, перспективи и чудеса само на една мисъл разстояние.
С любопитство започваме да изследваме едновременно познатия, но и някак чужд пейзаж около нас. Дълбоко в подсъзнанието си ние все още използваме Земята като отправна точка, въпреки че привидно сме забравили за нейното съществуване и значение.
Светлината в този нов за нас свят е значително по-ярка и някак по-чиста, правейки цветовете да изглеждат прекалено наситени за окото. Всички сенки са по-ясно изразени и имат твърде отчетливи, дори резки ръбове. Предметите наоколо имат познати форми, но техните багри са някак неправилни, сякаш осветявани от огромни сценични прожектори в затворена зала без врати и прозорци. Въздухът е почти непоносимо горещ, но не е осезаемо по-влажен от това, с което сме свикнали. Слабият ветрец, духащ почти непрестанно, донякъде успява да направи жегата по-търпима.
Очите ни най-после привикват към светлината и ние, естествено, поглеждаме първо нагоре в търсене на нашите нови граници. Над нас има необятно, наситено-синьо небе, в центърна на което е надвиснала огромна, бяла, огнена топка. Нейният размер е приблизително два пъти по-голям от този на слънцето, с което сме свикнали. Незнайно от къде в съзнанието ни изплува нейното име – Ниатема. Малкото облаци, които нарушават целоста на небесния безкрай, наподобяват полупрозрачни, разкъсани воали от бели нишки. Те се носят бавно и тромаво, и стават почти невидими, когато приближат яркия диск на слънцето. Трябва ни малко време, преди да забележим тъмно-червеното джудже високо над хоризонта. То се казва Калис и на пръв поглед изглежда твърде малко и далечно, за да бъде истинско второ слънце. Едва по-късно ни хрумва, че в комбинация с Ниатема, именно то е причината за прекалено горещия климат.
На първо време информацията за това над нас ни задоволява и ние обръщаме нашето внимание към заобикалящата ни среда. Оказва се, че се намираме на върха на малък хълм сред висока до коленете, тъмно-зелена трева. Нейната форма ни се струва някак чужда и ние клякаме, за да я разгледаме по-добре. Тревата се оказва напълно непознато растение, чиито дълги и леко заострени листенца растат по няколко в стегнат сноп, и се разделят съвсем малко едва накрая. Лекият вятър разрошва върховете им с огромна, невидима длан и ги превръща в дебел килим от гъвкави, зелени метлички. Подобно на нежни шарки сред тревата, забелязваме групички от чудновати цветя. Техните стъбла са достатъчно здрави и дълги, за да надникнат върховете им над подвижната зелена повърхност. Те приличат на гроздове от миниатюрни цветчета, всяко с по три нежни, бели листенца и огнено-червена сърцевина. И докато наблюдаваме тяхното леко поклащане на ритъма на вятъра, погледът ни хваща нещо познато – земна пчела, събираща цветен прашец под шарената сянка на растенията.
Това ни кара да се изправим и смело да разширим зоната на нашите изследвания. Хълмът, на който се намираме, е част от обширна равнина. Далеч на ляво тя достига огромен планински масив, простиращ се отвъд хоризонта и в двете посоки. Високите му върхове, по които не виждаме и следа от сняг, се опитват да одраскат небето със своите назъбени и избелели от слънцето скални нокти. Почти на границата на нашия взор можем да различим смътно нишката на голяма река. По цялото си протежение тя е съпровождана от различни по големина тъмни петна, които биха могли да бъдат единствено групички от водолюбиви дървета.
На не повече от два километра пред нас и на дясно откриваме началото на необятна гора. Намираме се прекалено далеч, за да можем да огледаме дърветата в детайли, но нещо в тях със сигурност е различно. Техните дънери са разположени по-далеч от обичайното, а от това разстояние масивните им корони наподобяват струпани един върху друг зелени чадъри.
След кратко колебание решаваме, че сянката на гората е за предпочитане пред откритата равнина в тази жега, и предпазливо тръгваме натам. Бегло се питаме, дали в този свят разстоянията се измерват по познат за нас начин и с каква скорост тече времето. Двете слънца не са помръднали от своите небесни тронове и до този момент единствената видима промяна е тромавата миграция на облаците.
Гъстата трева се оказва изключително жилава и се съпротивлява на всяка наша крачка. Изплашени от неочакваното ни нашествие в тяхната територия, дребни животинки бягат пъргаво от пътя ни. В повечето случаи те остават невидими сред зеления покров и потайното шумолене е единствения свидетел за тяхното съществуване. Питаме се, дали те приличат на нещо, което сме виждали и преди. Или представляват напълно чужди и непознати видове. Улисани в разсъждения и усилия да се предвижим напред, до последно не забелязваме голямата сянка, приближаваща се стремително към нас. Единствено инстинктът, оцелял в нас през хилядолетия еволюция, ни кара да приклекнем в защитна позиция и острите нокти пропускат тялото ни на сантиметри. Очите ни мяркат за миг огромен летящ звяр с лъскава гола кожа и два чифта елегантни криле. Неговият разочарован писък смразява сърцето ни и най-неочаквано светът около нас започва да се разпада като цветна картина, изпусната в езеро от нечия непохватна ръка.
Въпреки страха, ние опитваме да задържим последните фрагменти от съня с всички сили. За кратко съзнанието ни се опитва да запълни липсващите парченца, но техният брой непрекъснато се увеличава. След един последен мъчителен опит ние се събуждаме, обзети едновременно от съжаление и разочарование. В този момент сме убедени, че ще запомним всеки един детайл от чудния сън и може би дори ще го разкажем на някой близък.
Нали?
С любопитство започваме да изследваме едновременно познатия, но и някак чужд пейзаж около нас. Дълбоко в подсъзнанието си ние все още използваме Земята като отправна точка, въпреки че привидно сме забравили за нейното съществуване и значение.
Светлината в този нов за нас свят е значително по-ярка и някак по-чиста, правейки цветовете да изглеждат прекалено наситени за окото. Всички сенки са по-ясно изразени и имат твърде отчетливи, дори резки ръбове. Предметите наоколо имат познати форми, но техните багри са някак неправилни, сякаш осветявани от огромни сценични прожектори в затворена зала без врати и прозорци. Въздухът е почти непоносимо горещ, но не е осезаемо по-влажен от това, с което сме свикнали. Слабият ветрец, духащ почти непрестанно, донякъде успява да направи жегата по-търпима.
Очите ни най-после привикват към светлината и ние, естествено, поглеждаме първо нагоре в търсене на нашите нови граници. Над нас има необятно, наситено-синьо небе, в центърна на което е надвиснала огромна, бяла, огнена топка. Нейният размер е приблизително два пъти по-голям от този на слънцето, с което сме свикнали. Незнайно от къде в съзнанието ни изплува нейното име – Ниатема. Малкото облаци, които нарушават целоста на небесния безкрай, наподобяват полупрозрачни, разкъсани воали от бели нишки. Те се носят бавно и тромаво, и стават почти невидими, когато приближат яркия диск на слънцето. Трябва ни малко време, преди да забележим тъмно-червеното джудже високо над хоризонта. То се казва Калис и на пръв поглед изглежда твърде малко и далечно, за да бъде истинско второ слънце. Едва по-късно ни хрумва, че в комбинация с Ниатема, именно то е причината за прекалено горещия климат.
На първо време информацията за това над нас ни задоволява и ние обръщаме нашето внимание към заобикалящата ни среда. Оказва се, че се намираме на върха на малък хълм сред висока до коленете, тъмно-зелена трева. Нейната форма ни се струва някак чужда и ние клякаме, за да я разгледаме по-добре. Тревата се оказва напълно непознато растение, чиито дълги и леко заострени листенца растат по няколко в стегнат сноп, и се разделят съвсем малко едва накрая. Лекият вятър разрошва върховете им с огромна, невидима длан и ги превръща в дебел килим от гъвкави, зелени метлички. Подобно на нежни шарки сред тревата, забелязваме групички от чудновати цветя. Техните стъбла са достатъчно здрави и дълги, за да надникнат върховете им над подвижната зелена повърхност. Те приличат на гроздове от миниатюрни цветчета, всяко с по три нежни, бели листенца и огнено-червена сърцевина. И докато наблюдаваме тяхното леко поклащане на ритъма на вятъра, погледът ни хваща нещо познато – земна пчела, събираща цветен прашец под шарената сянка на растенията.
Това ни кара да се изправим и смело да разширим зоната на нашите изследвания. Хълмът, на който се намираме, е част от обширна равнина. Далеч на ляво тя достига огромен планински масив, простиращ се отвъд хоризонта и в двете посоки. Високите му върхове, по които не виждаме и следа от сняг, се опитват да одраскат небето със своите назъбени и избелели от слънцето скални нокти. Почти на границата на нашия взор можем да различим смътно нишката на голяма река. По цялото си протежение тя е съпровождана от различни по големина тъмни петна, които биха могли да бъдат единствено групички от водолюбиви дървета.
На не повече от два километра пред нас и на дясно откриваме началото на необятна гора. Намираме се прекалено далеч, за да можем да огледаме дърветата в детайли, но нещо в тях със сигурност е различно. Техните дънери са разположени по-далеч от обичайното, а от това разстояние масивните им корони наподобяват струпани един върху друг зелени чадъри.
След кратко колебание решаваме, че сянката на гората е за предпочитане пред откритата равнина в тази жега, и предпазливо тръгваме натам. Бегло се питаме, дали в този свят разстоянията се измерват по познат за нас начин и с каква скорост тече времето. Двете слънца не са помръднали от своите небесни тронове и до този момент единствената видима промяна е тромавата миграция на облаците.
Гъстата трева се оказва изключително жилава и се съпротивлява на всяка наша крачка. Изплашени от неочакваното ни нашествие в тяхната територия, дребни животинки бягат пъргаво от пътя ни. В повечето случаи те остават невидими сред зеления покров и потайното шумолене е единствения свидетел за тяхното съществуване. Питаме се, дали те приличат на нещо, което сме виждали и преди. Или представляват напълно чужди и непознати видове. Улисани в разсъждения и усилия да се предвижим напред, до последно не забелязваме голямата сянка, приближаваща се стремително към нас. Единствено инстинктът, оцелял в нас през хилядолетия еволюция, ни кара да приклекнем в защитна позиция и острите нокти пропускат тялото ни на сантиметри. Очите ни мяркат за миг огромен летящ звяр с лъскава гола кожа и два чифта елегантни криле. Неговият разочарован писък смразява сърцето ни и най-неочаквано светът около нас започва да се разпада като цветна картина, изпусната в езеро от нечия непохватна ръка.
Въпреки страха, ние опитваме да задържим последните фрагменти от съня с всички сили. За кратко съзнанието ни се опитва да запълни липсващите парченца, но техният брой непрекъснато се увеличава. След един последен мъчителен опит ние се събуждаме, обзети едновременно от съжаление и разочарование. В този момент сме убедени, че ще запомним всеки един детайл от чудния сън и може би дори ще го разкажем на някой близък.
Нали?
Откъс I от "Сърцето на Анаранд'арис...
Откъс от житието на Константин-Кирил Фил...
Из “Дневник” от Николай Хайтов, записан ...
Откъс от житието на Константин-Кирил Фил...
Из “Дневник” от Николай Хайтов, записан ...
Няма коментари
